вторник, 19 февруари 2013 г.

Манифест на българския гражданин (2013)



Аз съм гладен.
Прибирам се след осем часа работа и вкъщи няма нищо за ядене.

Студено ми е.
Радиаторите отдавна са свалени, но все още плащам на Топлофикация.

Аз съм глух.
Оглушах, слушайки българските медии.

Аз съм сляп.
Спряха тока в 00.00 часа на крайната дата, защото не го  платих.

Аз съм разочарован.
Това ли е демокрацията на/след Прехода (а, преход към какво?!)?

Аз съм гневен.
Ще изляза на улицата да го изкрещя, защото още не съм ням.

Гражданско ми е.
Аз съм гражданин
...


Игрите на всички досегашни български граждани са игри на глада. Защо да си играем на обмислени решения и действия, на избори, референдуми, а пък и на граждански инициативи? Апропо ББ трябваше да се грижи за тези неща, но на едно дете за да е доволно и щастливо, освен да му пееш песнички и да му сменяш пелените, трябва и да обръщаш внимание на възпитанието му и да го учиш да бъде самостоятелно. Не става само с ядене, както се казваше в една реклама. Сега (ако живеете в някой по-голям български град) можете да погледнете през прозореца и да видите какво става когато и яденето е под въпрос.

А, то не че яките младежи дето викат с пълно гърло навън са недояли, съвсем не. Обаче там е работата, че гладът е най-заразното чувство на света. Седне до тебе някой гладен и хайде и ти започваш да усещаш стържене в корема. Видиш реклама я на Макдоналдс, я на Кеефси, я на Събуей, пък и те на всеки ъгъл, и те стяга под лъжичката. Глад ще да е. А колко е хубаво да си гладен! Това е най-висшият екстаз на смъртното тяло, точката в която най-осезаемо се доближаваш до своя дух. Първо ти е едно такова леко, чувстваш се като перце, което ще литне да гони въпросният дух. Даже и прилив на енергия усещаш, все едно си изпил протеинов шейк и ей сега ще блъскаш два часа във фитнеса. После ставаш прозрачен. Вече не си материя. Полицейската палка ще мине през теб, през празния ти корем и още по-празната глава. Но това вече няма значение, ти си Дух. Духаш над ожуленето място за да притъпиш щипането и чакаш някой да сипе кислородна вода, да преболи веднъж, пък да хване коричка и да мине. И шоколад ще получиш (Милка с цели лешници, той ти е любимия), защото си бил юнак. Защо си бил юнак? Е, че нали юнак без рана не може!

Как само звучи, а? Юнак! Много голяма българска дума, голяма като Ботев и Левски. Бъл-га-ри ю-на-ци! Абе, тя май-май думичката като турска ми звучи, ама няма да издребняваме или да рискуваме да ни убият с паветата пред Народното събрание. Бъл-га-ри ю-на-ци! Велики сме, ей! Шшшт, тихо да не уплашим съседите гърци, че българинът е най-шумен като се събуди след сън. Е, не ни събудиха навреме, но времето е относително понятие, пък и ние го мерим с търпение. На края на търпението ни е оставката на мафията. Какво ще стане после ли? Какво после? Нима има после? Сега сме всички заедно, сега кръвта се слива, защото сме една кръвна група и трябва да потечем из улиците, за да се почувстваме един друг.

Е, да де, ама като изядеш шоколада (Милка с цели лешници), и ти става едно сладичко и доволно, пък и сито. А и шоколадът ускорява производството на червени кръвни телца и изобщо само кръвта помниш, само тя ти е в главата.

кръв – народ – нация – избори – демокрация

Мили граждани, кое е излишното?

неделя, 13 януари 2013 г.

Синя кръв

"Anna Karenina", Ludmila Kalmaeva
Масивният ток на италианските обувки стабилно удари на прашния перон и след няколко секундно ловко балансирано време бе последван от другия. Авторитетно се разположиха в почти идеална успоредна линия, застопориха „естествения“ лак сред суровия мръсен вятър и зачакаха. Елизавета почти небрежно разходи кристално сините си очи по тъмния перон, след което ги присви едва незабележимо, може би в знак на неодобрение, може би от прахът във вятъра - никога не можеш да бъдеш сигурен колко глупаво нахален може да бъде прахът, за да се осмелява да преминава покрай тези очи.

Елизавета Василевна е със синя кръв и метафорично, и не чак толкова. Като част от фамилия, обвързвана с последните поколения Романови по време на царуването им, и бизнес в Америка прерастнал от малък в голям още по средата на 20ти век, тя живееше с ясното съзнание, че не е като всички останали. Инцидентът със закопчалката на брошката й, когато беше на 2 години, убеди невръстното й съзнание в тази предопределеност на съдбата. Преди 27 години малката кокетна Лиза се опита да дръпне изящният лебед от слонова кост настрани, т.к. й пречеше да достигне лъжицата на огромната семейна маса, когато се убоде и вместо червено-черни капки, по копринената бяла покривка закапаха сини, ясни и категорични като мастило. След настаналата лека суматоха, позвъняване на семейния лекар и отлагане заснемането на фотографии по случай седемнадесетия рожден ден на втората й по-голяма сестра с петдесет и седем минути, се установи че Лиза е носител на необичаен пигмент в кръвта си, който просто я прави синя. Тестовете в специализирани клиники на два континента по-късно потвърдиха това. Лиза беше различна, специална, но вместо това да й носи очакваното удовлетворение, успя единствено да засили конформисткия комплекс от недостатъчно чувство за принадлежност към групата. А групата беше доста широка в случая – цял биологичен вид.

С периферията на синия си поглед Лиза забеляза някакъв бездомник, който прилежно проверяваше едно малко кошче за боклук. Тя нямаше как да разпознае сигурния знак, че търси храна. Във вътрешното помещение на гарата не се пуши и е изпълнено с павилиончета за бързо хранене, от където в огромен брой случай се купува, отхапва се и се мята във въпросните малки кошчета. Но Лиза беше чувала за понятието „бързо хранене“ около реклами на МакДоналдс. Изведнъж човекът се обърна, невероятно ловко успя да прегради пътя й и протегна ръка. Италианските обувки измениха на правия си ход, направиха крачка назад и този катаклизъм обясни състоянието на собственичката им – искрен, недоосъзнат и всеизпълващ шок. Очните ябълки на бездомника бяха оградени с плътна червена линия, широко отворени, сълзящи или плачещи – невъзможно да се прецени. Разширени зеници като черни копчета, със синя линия около тях, по-тънка от червената. Дълга, невчесана брада и бакенбарди. Облечен почти като Дядо Коледа, както го окарикатуряват в американските комедии – без колана, леко разтворено палто, за да се вижда коремчето и килнатата шапка. Единствената разлика е в цветовата гама – сиво, сивкаво и мръсно. Не черно – сивкаво и мръсно. Ръката му е подпухнала, целият е едно огромно ходещо възпаление на тая гара. Цирей на обществения организъм, от който започва да боли като го видиш, защото отвращението трябва да доведе болката. Значението на това, което се случваше после остана за Лиза в този момент. Безсмислието на времето я намери, но защото е човек, тя можа да осъзнае това едва ретроспективно. Никой никога не знае какво върши, когато го върши, и никой никога няма знанието за най-краткия миг на действието.

Вилата на семейство Василевни в Италия, пикник с близки и приятели.
Лиза е на 5. Облечена е с къса бяла рокличка, с обшивки от дантела на буфан ръкавите и ръба на белите чорапки. Косата й е прибрана със синя панделка, така че да не й пречи при игрите с другите деца. Родителите седят на дълги продълговати маси и отпиват от следобедното си кафе. Лиза заобикаля къщата и се втурва към тях. Още в далечината майка й забелязва, че бялата фигурка не е изцяло бяла – още една дизайнерска рокля опропастена за няколко часа. След секунди вижда, че роклята почти не е в съответния цвят. Дъщеря й също не е. Лицето на Лиза и почти цялата предна част на рокличката са червени, червени капки се процеждат и от ефирната материя. Писък, паника, суматоха, разлято кафе. Лиза плаче.
 – Мамо, паднах и се ударих... Сега имам рана и много ме боли!
Семейният ретрийвър Джони лежи зад къщата, до входа на избата. До него има парче недояден стек от пикника  и той е поносимото месо. Джони не прилича на куче – част от вътрешностите му са извадени, задният ляв крак е неествено превит наопаки в ставата и главата и тялото му се свързват с начупени кости, сухожилие и кожа. Навсякъде има кръв.

Очевидно бездомникът искаше пари. Чешкият беше достатъчно близо до собственят й език, за да разбере това. А и протегнатата ръка е достатъчно красноречива. Лиза бързо възвърна самообладанието си след първоначалния ступор и първата й мисъл беше, че никога повече няма да използва обществен транспорт. За първи път се качваше на обикновен пътнически влак, за първи път усещаше прахта на обикновения живот около себе си и за първи път стегнатите й в кок коси се поддаваха на някакъв си перонен вятър. Пражката ЖП гара в полунощ не е представата на Лиза за Прага. ЖП гарата не е в представата на Лиза за живота. С цялата мъдрост на почти 30те си години мислено се закле да убие съпруга си за дето я беше принудил да пътува по този начин – единственият включващ пристигане в града още същата вечер, където той имаше някаква бизнес среща с арабски петролни магнати. Огледа се, търсейки познатата фигура на униформеният шофьор, който трябва да я чака. Нищо. Бездомникът все още препречва пътя й. За миг като че й се прииска да му даде нещо – 10 рубли, топъл чай, утеха. Но Лиза не носи пари със себе си. За какво са й? Пари носят само хората, които ги нямат. Хора като този бездомник. Хора, разиграващи своя трагичен театър с подпухване и манипулиращи публиката с алкохолните изпраения на животите си. Човеци, чийто очи кървят.

Мезонетът в Москва,голямата дневна.
Лиза е на 14. Учителката по пиано следи със строг поглед изящните, но все още леко тромави пръсти на ученичката си. Балът е след няколко часа и Лиза ще свири „Рапсодията“ от Рахманинов като подарък за домакините, забавление на гостите и доказателство за таланта й.
– Госпожо, мога ли да си сложа от червилото Ви за бала, много Ви моля, само червило!
Учителката с умиление подава желания предмет и изпраща ученичката си да се приготви. Лиза е сама срещу огледалото в голямата баня на втория етаж. Капки неизстинала вода се процеждат по голото й тяло, тръгващи от водопада на косите й. Червилото е отворено на мраморния плот, но Лиза не посяга към него. Вместо това взима сребърния бръснач на баща си и с плавно и спокойно движение, издърпвайки бузата си настрани, го прокарва първо по горната, а след това по долната си устна. За част от секундата нищо не се случва. Веднага след това в обсега на човешкото съзнание попада тънката прозрачна полукожа полепнала по острието на бръснача, сините устни на голото момиче и разтичането на този син цвят надолу по лицето й, за да стане едно с безцветните капки вода. Две седмици по-късно Лиза отново стои пред огледалото. Този път не е гола, не е и мокра. Навежда се и допира коричките, образували се на устните й, до замъгленото от дъха й огледало.

Бездомникът отново проговори на Лиза с все още протегната ръка. Тя го измери студено с поглед, задържащ се последователно върху скъсаните обувки, краят на мръсният развлечен пуловер, подпухналата ръка и очите. Колкото и силно да й въздействат, те не могат да събудят чувство за отклик по никакъв начин. Защо трябва да му говори? Защо изобщо трябва да има какъвто и да е тип отношение с него? Има нещо изначално грешно дори и в самото задаване на тези въпроси. Появата на шофьора спаси следващата потенциална минута от обратното броене до катаклизма от тази среща.
- Насам, госпожо!
- Петя, защо се забави толкова? – гласът на Лиза е студен, лишен от емоция. Не обърна глава докато отговаряше.
Петя, благ човек на средна възраст, разботещ от 20 години за семейството, едва си поемаше въздух от тичането и старанието максимално кратко и ясно да обясни забавянето си. Още когато видя Лиза, той схвана каква е работата, и без да се бави пусна в движение няколко монети в протегнатата длан на бездомника. Тя се обърна рязко и забърза крачки с подканващото тракане на токовете си. Почти бяха влезли в гарата, когато старецът без да промени стойката си или да отпусне ръката си, се провикна:
- Спасибо!
Лиза се обърна, очите й срещнаха неговите с червените ореоли и сълзите, но все пак немигащи и твърди. Отвращение.

Ню Йорк, младоженският апартамент на „Четири сезона“.
Лиза е на 22. Денят е този на сватбата й, а нощта – първата брачна. Съпругът й е леко пиян. Мисли си, че я целува, но тя усеща единствено влажният некоординиран допир и мириса на уиски. Отвращение. Опитва се да се дръпне, но той не й позволява. С усмивка на лицето и една ръка повдига нощницата й, а с другата разкопчава панталоните си.
 – Я, сега да видим дали ще си синята девица...
Десет минути след това съпругът на Лиза озвучава стаята с цялата сила на белите си дробове, а тя държи косата си докато повръща в тоалетната.

Лиза и мъжът й прекараха едни от най-хубавите си дни в Прага. Макар от време на време идиличното щастие да чувстваше пробив от бизнес срещите или от твърде изтънчения каприз, младото семейство успя да се наслади на настъпващата пролет и бохемската атмосфера в града. Разхождаха се по Карловия мост всеки ден преди обед като забяваха ход покрай статуята на Св. Ана и мостовите кули. Пиха кафе няколко пъти на мястото, където Кафка е обмислял „Преображението“ и се любуваха на сградата, където го е написал. Последният ден решиха да се приберат до хотела пеша след вечерята и вървейки в блажено мълчание се отклониха покрай Народния музей, операта и парка до гарата. На една от пейките забелязаха едра неподвижна фигура с протегната ръка. Беше бездомник с дълга, невчесана брада и бакенбарди. Облечен почти като Дядо Коледа, както го окарикатуряват в американските комедии – без колана, леко разтворено палто, за да се вижда коремчето и килнатата шапка. Единствената разлика е в цветовата гама – сиво, сивкаво и мръсно. Такава беше и превръзката му, опасваща почти половината му лице и най-вече там където трябва да бъдат очите му. Без да спират, мъжът на Лиза бръкна в джоба си и му подаде банкнота.
- Спасибo! - бездомникът наруши тишината и остана с протегната ръка.

понеделник, 31 декември 2012 г.

Разводи


Братовчед ми се опита незабелязано да се намъкне на масата от дясно на дядо, но пак си изяде неизменния шамар зад вратa.
- Какво си се ушмулил като некой серсемин! Я да се изправиш, нали си мъж! – Пляяяс, кънти тежката селска ръка в съприкосновение с по градски дългия врат.
- Ох, бе, дедо!
- Какво „Ох, бе дедо!“,  какво „Ох, бе, дедо!“? – Пляяяс! Още веднъж изгрубялата от всякаква работа кожа прежулва младия тил и бати не успява да сдържи естествения рефлекс да се накокошини и вдигне рамене, я за да спаси някоя част от врата си, я за да облекчи местата дето вече парят.
- Абе, бати, нещо почервене... – братовчедка ми понякога просто обичаше да съобщава някакви факти от обкръжението, вземайки най-адекватно и приветствано участие в разговора. Който има досег с врачански или други северозападни райони, хора, дзверове и пустиняци, знае, че това е единствения правилен начин за общуване. Тоя или да дръстиш безпощадно с вулгарни и цинични шеги на звучния дълбок северозападен диалект. Като се има предвид простичкият факт, че ние сме младото поколение, събрало в себе си надеждите на поне още три преди нас и инвестициите на две, за мен и братовчедите ми вторият вариант не съществуваше. Дядо Нино, нашият прадядо, още преди повече от половин век поставил основите на семейната реализация в интелигентските кръгове, криейки се чисто гол на едно дърво от фашистите. А пък после като попремислил (защото народът казва три пъти да мериш, а сал един път да режеш) решил, че няма как да ги уплаши тъй гол и невинен като новородено, слязъл с вдигнати ръце и историята приключила с два празни меха домашна ракия и един немско-руски речник – подарък на прадядо ми от оберщурмфюрера на 29ти отряд. Надеждите продължили още повече да се натрупват като проливен летен дъжд в запушен улук, когато баба се омъжила за милиционер – квартален на нашето и още две села, а сестра й  - за завършил „висшу“ агроном. За огромно наше съжаление, мое и на браточедите ми, нашите ги хваща финият момент със смяната на режима и от тогава в общи линии всичко се лашка а нагоре, а надолу. Който е бил добре преди 89та после бил зле и обратното. После 97ма нещата пак се обърнали, а световната финансова криза от 2001ва довършва икономическия бахур от останалата карантия с един полуфалит, две съкращения и изсипването на студената вода от улука върху нашите лятно затоплени и разглезени тела (моето и на братовчедите, де). Беше взето категоричното решение – на децата им трябва диплома, „за да прокопсат поне те без бъхтене и влачене в тоя живот“.
- Значи развод, а? – След големия срам на семейството при развода на баба с милиционера, т.е. дядо ми, сега вече това табу бе изместено от развода на вуйчо ми с първата му жена. Затова и въпросът на баба Веса, която макар да беше обявена с пълно мнозинство на селския събор за „бангъл с главата“, внесе лек смут на семейната с размери на малка нива маса.
- Развод. Я некой да земе да изкара въздуха от тая чаша – в пълно самообладание вуйчо поднесе чашата си под гърлото на виненото шише, което братовчедка ми благоразумно беше подготвила в момента на споменаване на забранената тема.
Баба Веса обаче не се отказа да търси поповото прасе в торта и продължи, другарски загрижена за братовчедите ми:
- А децата какво мислите да ги правите?
- Какво трябва да ги правиме? Ще се оправиме някак си.
- Абе, момче, ти мислиш ли? На тия деца и майка, и баща им требват! Какво ти е направила жената дето не можеш му видя сметката? Не готви ли? То и в нощовите бие град! Заажда ли? Ти бъди сигурен, че храниш свойта си челяд, па зааждай и ти!
- Весо, а млъкни ма! – дядо Иван се намеси с решителна твърдост. – Какво му мътиш главата на Жоро, той си знае кое, как и защо е, а па на тебе ич и не ти е работа!
- Аз знам дека е станал сакатлъка и нема да си мълча! Нали знаете за свинята на Личо Тиганчето?
Никой не прояви видим ентусиазъм през дългата пауза от четири секунди от увода към същността на историята, ама баба Веса нали си е бангъл, не се смущава лесно от такива неща.
- Разви се свинята преди дваасе, дваасе и един дена и рече да я води на нерез. При нерезчията укю Митко, у Върбица, нали го знаете? А те така. Натоварил свинята, а па с нея и яденье и домашна ракия и айде у укю. А укю нали си е стар нерезчия му рекъл така: “ела, Личо, ние да апнеме и да пийнеме, те животните си знаят работата“. Пущили свинете да се оправат. Изпили ракията, па рекъл Тиганчето да си ходи, а укю Митко го научил: “като се прибереш сипваш на свинята ерма и вода, ако на сутринта е докачила само едното от двете и е неспокойна, значи не е фанала и пак ше додеш“. И те така, свинята не понечила да яде, само водица пийнала и на следващия ден айде свинята у карауцата, айде и яденьето, и ракията. Пак яли, пили, свинете се онождали, пак се прибрал Тиганчето с надежди. Ама свинята видиш ли, ни сака да яде, ни сака да пие... На следващата сутрин отишъл в кочините да я води пак, ама тук свиня – тама свиня – нема! А па она да не е малка да се скрие, двеста кила и кусур! Пита Тиганчето жена си: “жено, дека е свинята ма?!“. „Е па ти не знаеш ли, че от шес сабаалем се е качила у каруцата и те чака да я водиш при нереза“
Финалът на историята дойде като дълго чакана рента от ТКЗС-то, ама с горчивия намек, че житото тепърва ще трябва да се мели. Който можа се подсмихна под мустак, а по-почерпените и несхватливите направо се задавиха с хилеж. Злочестатата случка от тоя събор беше бързо забравена, за което спомогна и домашната сливова от семейния казан. Ние с братовчедите, разбира се, не пием, не пушим, не чуваме каквото не бива да се чува и не говорим за каквото не трябва да се говори. И учим. Братовчед ми уж за по-сигурно лавира между обща икономика и счетоводство, че нали си е занаят, ама ето на – втора есен е без работа. Аз си се лутам небрежно между сигурната безработност на културен дисидент и продажен социолог, но братовчедката удържа фронта и след две седмици цялата рода се събира за най-голямото събитие от реституцията насам – фамилията ще разполага с чисто нов дипломиран юрист. Специализация – бракоразводно дело.
Родата не се вълнуваше много, а и сега не се вълнува, каква точно е тая специализия. Каквато и да е, всичко минава през лентовия шлайф на „нашето гардже е най-хубавото“ и няма как да избере нещо по-малко от най-доброто. Аз обаче не се забаламосах толкова лесно и хванах братовчедката на кафе, защото от толкова приказки за пазене на поведение, тя наистина не пие. Седнахме на една маса с южно изложение в „Тракийската принцеса“, аз разбърквам кафето си без захар с надеждата ударът на металната лъжичка в порцелана да изгони махмурлука ми като камбанен звън караконджул, а братовчедката пие втори фреш от портокал след сутрешния си джогинг.
- Мари, я давай да минаваме направо на въпроса. От както си я записала тая специализация, ако щеш вярвай, ама ми се случва по безсънна нощ на всеки два месеца. Кажи ми защо.
- Какво защо?
- Защо бракоразводно дело?
Смехът на братовчедка ми свърши каквото кафената лъжичка не беше успяла.
- Аз се чудех кога най-накрая някой ще ме попита. Много е просто, не се ли досещаш сама?
- Аз че мога да ти дръпна един фройдистки психоанализ, мога, ама не е там идеята. Казвай как ги измъдри тия разводи, че вече стана ракиено време.
- Спомняш ли си историята на лудата баба Веса? За свинята и нереза? Дето се научила, че я водят всяка сутрин и на третата чакала вече в каруцата? Е, и аз така чакам.
- Какво чакаш, бе? Нереза?
- Хахаха, не ви ли учат на нищо в тая социология? Не, чакам свинете да дойдат при мене. Разводът е по-сладък от женитбата, защото ти носи облекчение, към което тяло и дух се стремят отчаяно. Нетърпението и очакването, дето са  накарали човека да подпише първия път, се превръщат в една мъчителна агония, която движи ръката при подписването на бракоразводното. Докато е женен не може нито да яде, нито да пие, нито да спи.  И е вече в каруцата. Когато стигне при мен аз му осигурявам един продължителен множествен оргазъм, какъвто най-вероятно не е изпитвал по време на брака си, а банковата сметка на фирмата се угоява.

Във влака към София се чудех коя от двете - братовчедка ми или баба Веса заслужава повече тая диплома за бракоразводно дело. Разводите и оргазмите очевидно бяха свинска работа, а навиците на свинете не социолозите или адвокатите, ами хората от село ги разбират повече. Погледнах към сака със стари книги, които спасявах от биологичното царство гъби, настанило се във влажната мухлясала къща на село и взех най-горната, вече покрита с жива синьо-зелена пелена. Оказа се, че е немско-руският речник от средата на миналия век. Отворих на буквата “S” с намерението да проверя дали “Scheidung” и тогава е била думата за развод. 

неделя, 25 ноември 2012 г.



В празното на дъното е чашата,
изпранена напълно от уискито.
Умът превърна всяка чаша в наша
и всяко уиски в искрено неискано.

На дъното на чашата е празното,
кънтящо с ехото на мислене.
А уискито направи празно важното,
което с искане изисквахме.

Чашата изпразни се до дъното,
а там уиски и да искаш няма!
От самосебе си се е превърнало
в ехо от вдъхновение и драма.

Чашата е преход към бутилката -
важното в процесът на напиване.
Отвих капачката без мислене и с искане.
Нали след празното е време за убиване...

сряда, 14 ноември 2012 г.

Бързаме да се застраховаме
и за да не изкипи водата за чая
котлонът работи на минимум.
Обичаме да се страхуваме,
че не се събуждаме от алармата
и няма да загреем на максимум.

(Не)Прощавам на горката машина,
че капацитетът й на теория
е минимизиран
чрез бутонът на практика.


вторник, 16 октомври 2012 г.

Нямам какво да си кажа.
На теб имам, но не става така.
Предпочитам да те размажа,
да те убия и да чувствам вина.

Тогава няма да млъквам в страха си
от глухи и празни слова.
И ще те накарам да ме слушаш,
защото знам, че не можеш това.

петък, 18 май 2012 г.

Мъжът с татуировката

Толкова бях уморена, че се питах накъде съм тръгнала, след като мисля само за изпраните чаршави, възглавницата и леко зловонния дъх на кучето ми, което ме "целува" за лека нощ. Приемах социалния си ангажимент по-скоро като нещо, което трябва, а не като нещо, което искам. Въпреки, че очаквах да видя някого. И очаквах да се случат разни неща. А аз прекалено много обичам да се случват неща, точно в моменти когато съм почти до безумие отегчена от умората, рутината, всекидневието и хората изобщо. Често онова, което успее да погъделичка почти извратеното чувство за интерес, е или прекалено уродливо, за да види бял свят извън алкохолния нощен делириум, или се прокрадва подло в подредените мисли и чувства, като че ли обичайно неетично, неморално, нечовешко, извън-редно...
Чаках автобуса повече от десет минути. Всеки, който е чакал автобус повече от десет минути, знае, че след заветната десета минута, стрелката на секундите започва да се придвижва непростимо мудно, оставяйки носеща се като опашка на комета тежест. На около деветнайстата минута се качих в раздрънканото МПС, което едва не подмина празната спирка. Вратите на автобуса се затвориха и с това се затвори и досегът ми с оня другия свят, в който полето на действие не се ограничава пространствено, сетивно и дихателно, и в който погледът ми може да избира между по-голям брой траектории. Възприятията ми бяха за миг пометени от рязкото тръгване и спиртните изпарения от ноздрите на няколкото видимо по-черпени, по-мургави, по-гледнали ме пътници. Почувствах се неловко, малко притиснено и се оглеждах за да си намеря място, равно отдалечено от всички съмнителни на вид пасажери, пренасящи алкохол със или във себе си. Ако бях с развлечената риза и изтърканите гуменки, сигурно съзнанието ми повече щеше да ме впише в съответния свят на вмирисана изкуствена кожа, надраскана с маркер, вмирисани човешки животи и нотка на приключения. Но високите токчета винаги променят обстоятелствата.
Седнах на единична седалка от ляво, до прозорец. Единичните седалки от ляво винаги са до прозорец. Но аз седнах с лице, глава и тяло, обърнати към вътрешността на автобуса. Първото нещо, което привлече магнитите на зениците ми, беше произведение на изкуството, рисунък в тъмни тонове, почти неразличим лабиринт, и все пак с някакво змиевидно чудовище изпъкващо измежду сенките. Татуировката се спускаше по лявото рамо на мъжа от отсрещната седалка и се губеше под потника с метълска щампа и вътрешната страна на ръката му. Главата му беше опряна на прозореца и тялото му реагираше в пълен синхрон на всяко произволно камъче и дупка по пътя, които намираха функциите си под гумите на нашия вълшебно ужасен автобус. Очевидно спеше, очевидно сънят му имаше нещо общо с празната бутилка от вино, която се клатушкаше на черната издатка пред него, и очевидно това не бяха единствените причини. На седалката до него лежеше огромна раница, придружена от дебело яке. Всичко, включително и той, беше покрито с прах, от оня работния прах, който дрехите ти не могат да хванат от висене в гардероба, а от движение из света и умора от хората. Това си помислих: „Сигурно е уморен от хората“. Не можах да преценя дали е красив, дори не ми хрумна да направя подобен опит. Татуировката му се спускше по оформен мускул, не във фитнеса със сигурност. Дългата му коса беше вързана на опашка, но като че ли това нямаше особено значение за своеволните кичури, които се измъкваха за да се доближат нахално към лицето му. Главата му се опираше на прозореца и откриваше една безумна права линия на врата му, на която пулсираше вена. Ами ако допра устни до пулса му дали ще се събуди? Или червеното вино е по-силно от моя език? Дали има кой да го прегръща? Жена, мъж, майка, дете? Не мисля. Харeсва ми да си представям, че той има нужда от мен и че аз мога да му дам това, от което има нужда. Искам аз да съм уюта на самотата му, да съм завършека на татуировката му, да съм последната глътка в бутилката и да го държа буден цяла нощ, докато не заспи от моето изтощение. Такива неприлични и неморлани неща искам, които да изтрият всеки спомен, мой или негов, и всяко бъдеще, което заплашително се протяга под леглото. Пълното безвремие на тези няколко спирки не може да се утаи като вкус в устата и да се издиша през ноздрите, защото аз вече желая да сдъвча нахалният прах, осмелил се да докосне звяра на ръката му. И не би могло да се случи нищо друго, ако и да бяхме в трамвай, а не в автобус, ако и виното да беше бяло, а не червено.
Чувството да го направя щастлив се превърна в болезненa потребност да зарадвам себе си през бледото олицетворение на вечното мъжко его, което е чисто и просто страх и неразбиране. Всичко останало са тежки подметки на зле ориентирани намерения, които се разхождат върху човешкото достойнство не нахално, а спокойно, почти хладнокръвно. Тези стъпки са извън обсегa ми на въздействие, защото самата аз ги правя понякога. Но бих си направила голяма и страшна татуировка само за да се кача някой ден с бутилка вино във вечерния автобус.